Бойко беше нашата глупост. Време е да я превърнем в опит

Гледам последните театрални проявления на лицето Бойко Методиев Борисов и ми е изключително любопитно да разбера, как ли вижда той сам себе си като изпълнител на една от главните роли в сериала от последните 25 години? Като какъв ли се вижда? Може би като един модерен и ъпгрейднат Стамболов? А може би като малкия Баце, който още храни прасетата с помия? Или пък като доктор на вселенските науки? Или пък просто като див селянин? А може би като най-проспериралият престъпник за изминалия век у нас? 

Всъщност, не го пиша за първи път: за мен Борисов е еманация на дъното. На всичко най-жалко и гнусно, което би могло да бъде възпроизведено на най-високо политическо ниво. Нима някой може да забрави бруталните му и унизителни простотии, които той не спря да ръси пред световните лидери? Някой друг излагал ли ни е така пред света? Нима някой му вярва? Бог би могъл да му прости стотиците пъти, в които се е клел във внуците си и кой ли още не, но всички знаем, че лъже като дърт циганин. Нима някой би го чул днес, когато надигнал глава от тоалетната чиния, същият този палячо от Банкя коментира Бюджет 2026? Нима не помните, че същият този играеше „мачле“, докато парламентът гласуваше промените в Конституцията?

Може би Бойко Методиев Борисов се вижда като онзи рядък хибрид между Стамболов и доктор на вселенските науки – човек, който едновременно строи държавата и я лекува от самата нея. Стамболов поне имаше ясна цел и плати с главата си. Борисов плаща с чужди глави, чужди данъци и чужди репутации, а собствената си запазва в перфектно състояние на вечен „малък Баце“, който още храни прасетата, само че сега прасетата са по-големи, помията е еврофондове, а кочината е цялата политическа система. 

Двайсет и пет години! Комедия или трагедия? За него самата дилема е излишна. Той живее в онзи Мел-бруксовски парадокс, в който трагедията е, когато някой друг си счупи врата в шахтата, а комедията е, когато ти си този, който е отворил капака и после се прави на изненадан. България падна в шахтата многократно. Той всеки път се появяваше над ръба с усмивка и питаше: „Абе, какво стана, бе?“

И тук идва най-забавната част от представлението. Докато публиката се смее или плаче (според вкуса), американската служба OFAC в един съдебен документ тихо и без театрални жестове написва нещо, което звучи като реплика от пиеса, която никой не искаше да чуе: че Васил Божков е плащал пари на Бойко Борисов и на Владислав Горанов, за да получи преференциално отношение към бизнеса си. И че това, според самата OFAC, „безспорно съответства на законовото определение и общоприетото разбиране за подкуп“.

Горанов вече е в списъка „Магнитски“. За улесняване на подкупи, за хазартно законодателство, за стотици милиони загубени държавни приходи. Същата схема. Същите години. Същият кръг. Само че Горанов е бил министърът, който е подписвал и улеснявал. Борисов е премиерът, който според самия документ на OFAC, е бил сред получателите.

И тук комедията става почти съвършена. Човекът, който двайсет и пет години се представяше като спасител от корупцията, се оказва поименно споменат от институцията, която най-строго дефинира корупцията в глобален мащаб. Не от опозицията. Не от жълтата преса. Не от „враговете“. От OFAC. В официален съдебен отговор.

Ако Горанов е в списъка, защото е улеснявал подкупите, то логиката изисква и този, на когото са плащани подкупите, да бъде там. Не защото някой го мрази. Не защото е „селянин“ или „престъпник“ в литературен смисъл. А защото същата институция, която вече е приложила критерия към министъра, е записала и името на премиера в контекста на същата схема.

Борисов може да продължава да се пита как е изиграл комедията на своя живот. 

Публиката обаче вече знае края. Комедията свършва там, където шахтата се затваря не върху някой друг, а върху главния герой. И тогава дори Мел Брукс би спрял да се смее.

Остава само въпросът дали самият той все още смята, че е в комедия. Или вече усеща, че отворената канализационна шахта е била винаги под краката му – и просто е чакал някой друг да падне, за да може да се преструва, че не е знаел. 

Работата е там, че каквото и да си е мислил Борисов, каквото и да е планирал, днес на дъното на шахтата е той. Сам с прасетата и помията около тях.

Всъщност, работата е там, че всеки филм има край. За наше щастие в момента текат финалните надписи на сериала с главен герой Бойко Методиев Борисов. Онзи ден за последно го гледах по телевизията и установих, че вече нищо не чувам. Установих, че Баце си е загубил гласа. Маха с лапички от екрана, отваря си устата, гримасничи, но нищо не се чува. Баце вече няма глас!

И накрая. Една източна сентенция гласи, че източник на нашата мъдрост е опитът ни, а източник на нашия опит е нашата глупост. Бойко беше нашата глупост. Време е да я превърнем в опит.

Васил Петев

Още новини в категория Позиция